Филмите на 2017

Мързи ме да пиша интро. Затова слагам картинка и директно изреждам:

1. Three Billboards Outside Ebbing, Missouri / Три билборда извън града
Ако не беше излязъл въобще нямаше да пиша за филмите тази година, толкова бе скучна и постна, че може да се опише като филмов аналог на големия ирландския глад от 1845-а . И точно ирландското копеле Мартин МакДона да ми спаси филмовата 2017, каква ирония, а!
Макар и с бюджет само $12 милиона, "Три билборда извън града" е изпипан във всяко отношение. Да, с десетина милиона може да изхраните доста деца в Африка, но в съвременната киноиндустрия не стигат само за хонорар на разглезена холивудска звезда с целия й антураж.
Най-сетне видях великолепно изградени образи, а не просто ходещи клишета, настроени по шаблон. Не сиви, бели или черни герои, а на реални хора, при това достатъчно интересни, с всички необходими нюанси, положителни и отрицателни.
Слава Богу, филмът не беше за расизъм, феминизъм или нещо от менюто на сошъл джъстис воините, а е за предразсъдъците, които се създават в обществото по един или друг начин. Всички симпатизираме и съчувстваме на героинята на Франсис МакДормънд, твърдо заставаме зад каузата й, но в един момент се питаме дали по този начин не разрушава и влошава и без това изтичащия живот на полицай Уилъби, изигран от Уди Харелсън. Има ли право да го прави? Появява се и още един чудесен образ, този на Диксън, изигран от Сам Рокуел, чиито пък предразсъдъци са изцяло породени от комплексите му за малоценност. Мнението на зрителя за  този герой вероятно се е клатушкало от единия край до другия по време на филма. Такава синусоидална емоционална крива предизвикват и другите герои. Виждаме как драмата на една майка рефлектира върху цялата атмосфера в едно малко общество и как такива моменти разкриват в пълнота характерите на отделните хора.


2. Нелюбовь / Нелюбов
За съжаление това, че е руски филм, накара много "критици" и коментиращи да получат мозъчни обриви и да изсипят какви ли не абсурдни твърдения за него. Описаха го като критика срещу деспотично управление, а в рецензия на "Volture" една от авторките твърди, че "Нелюбов" карала хората да се радват, че не живеели под режима на Путин. Мен пък такива критици ме карат да проверя в кои щати е позволена маихуаната за медицински цели и дали удари с тиган по главата понякога не е по-добро решение. Когато се цапа изкуството, не се разбира и се превръща в нечий инструмент, е много пошло.
"Нелюбов" наистина е много суров, твърде обикновен, директен филм. Както на постерите, така и в началото на лентата виждаме едно дете с маланхолично лице, пълно с тъга, но и надежда. Родителите му са пред развод. Оставано без особен надзор, детето изчезва в една гора. Постепенно режисьорът Андрей Звягинцев, направил поредния си простичък шедьовър, ни показва незаинтересованата и твърде непрофесионална полиция, егоцентрична майка, заета с многочасови посещения в салоните за красота, безхарактерен баща. Героите целенасочено са направени по-скоро да дразнят зрителя, а образът на невинно детско лице те хваща за гърлото и те държи през целия филм обезпокоен, ядосан. Той остава в съзнанието и след филма, като назидание, като послание. Няма хепи енд, животът продължава. Дано поне хората си вземат поуките.

3. The Florida Project / Проектът Флорида
Ще ви призная нещо. Аз съм кинолицемер. Ходя в салоните и си давам парите предимно да гледам шумни филми с високи бюджети, наблъскани с визуални ефекти и лъскав реквизит. Ям пуканки и почти винаги излизам засрамен, че съм спонсорирал поредната фабрична безвкусица. По-рядко ходя да гледам фестивални филми, но там често показват творчески маструбации, опаковани като артхаус с много претенции, ала без покритие.
"Проектът Флорида" не е от споменатите, той е скромен независим филм с простичка фабула, правен е само с $2 милиона бюджет.  И ме кара да съжалявам, че не си давам парите за такива прожекции, а не да ги гледаме безплатно по "алтернативни платформи".  Творческият ентусиазъм влят в него обаче се вижда във всеки кадър. Режисьорът Шон Бейкър използва много ярки цветове за да създаде една почти детска атмосфера. Той е засегнал абсолютна същата тема като Звягинцев в "Нелюбов", дори посланията са същите, но е взет съвсем различен подход. Деца, израстват със самотни майки, вероятно бивши проститутки, захвърлени на произвола на съдбата. Но тези деца искат да изживеят своето детство, да проправят път към света, да получат от него каквото може да достави. Не всички имат късмета да се родят в подходяща среда. Уилям Дефо придава сериозна тежест с неговия покровителствен строг образ. Бих описал филма като картина, която има мрачна, тъжна, раздираща социална критика, но е наприсувана с ярки, весели цветове.

4. War for the Planet of the Apes / Войната за планетата на маймуните
Как да не харесам филм, в който хората са по-големи маймуни от самите маймуни?  Заключителната част на "Планетата на маймуните" е точна такава, каквато исках, а и трябваше да бъде. Съпоставянето между еволюирали маймуни и хора е намигване към сблъсъка сапиенс-неандерталци и тази борба по законите на природата много ми допадна. Режисьорът Мат Рийвз е поставил на карта оцеляването на двата вида и превръща сблъсъка в психологически и дори такъв на еволюционно ниво, а не толкова физически. Много силен образ на Уди Харелсън, който тази година участва в 2 от любимите ми филма. Не е зле, чиче. Но онези,  на които трябва да се преклоним, са създателите на специални ефекти. Удивен съм как са изпипали всеки шибан детайл на всяка маймуна. И аз харесвам комерсиално кино. Тогава, когато е направено добре.

5. The Shape of Water / Формата на водата
Нека се разберем. "Формата на водата" не показва нищо ново, историята е банално клише, а визията и дори героите напомнят много на такива от други филми, които вече сме гледали. Но точно това е идеята. Гийермо дел Торо е извадил филм-преклонение към всичко, което го е вдъхновило да стане кинотворец. Затова "формата" на произведението е като изваяно с продукти от европейското романтично кино и такива от американския класически хорър. Звучи като да смесиш плодова торта с риба тон. Но всъщност е елегантна кръстоска, събрала в едно симпатичните образи от "Амели Пулен" на Жан Жьоне, шестдесетарската атмосфера на Аки Каурисмаки, както и съществата от "Чудовището от черната лагуна" и "Блатното чудовище". Дел Торо го е оформил с финес,  дори с детски ентусиазъм. Не се е стремял да се надуе с ненужни философски балони, нито излишно да усложнява с туистове. Искал е всичко да е простичко, скромно и сантиментално.  И  се е получило дяволски добре. 

------

Bonus: Bad Genius / Лош генийТайланд има много странна репутация, а столицата им Бан(г)кок освен первезното си звучене е по-известна с изненадите, които крият някои добре гримирани компаньонки. Затова е учудващо как точно Тайланд извади най-интересния (поне за мен) азиатски филм на 2017. При това темата е за преписване по време на изпити, проблем, който в други случаи би приспал и сомнамбул, препил с две дамаджани кафе. В този край на света, където има голям дисбаланс между богати и бедни, образованието и измамите по време на изпити явно са се превърнали в добър бизнес, особено за по-скромните семейства. Създателят Пуунпирия е изградил филма   като напрегнат криминален трилър, напомнящ историите с банкови обири или борсовите измами. Актьорите са симпатични, а фактът, че "Лош гений" се превърна в най-успешния тайландски филм, изпреварил комерсиалните и особено популярни в този край кино-тупаници, е стъпка напред.

-------

Филмите на 2016 (англоезични)

Все пак не беше лоша година:

1. Arrival / Първи контакт
Радвам се, че има режисьори като Дени Вилньов. При него нещата се получават без фалш, няма ги онези натруфени кенефни философски импресии, които правят повечето днешни холивудски творци да изглеждат като превзети, претенциозни бездарници. Да вземем извънземния кораб, който може да се види на постерите на филма. Формата му е на човешка зеница, несъмнено и ясно казвайки ни "Отворете си очите, осъзнайте се". Опитвам се да синтезирам и сглобя някакъв кратък текст за този филм, но това е невъзможно.  Основната тема е комуникацията - явлението, което докара хомо сапиенс от пещерите до висшите технологии след 2 милиона години еволюция. Точно комуникацията днес е запушена, комуникацията между различните култури, религии, общества и общности, дори комуникацията ни с природата и фауната. Не е случайна писмеността на извънземните същества, ако приемем, че са извънземни, а не еволюирали главоноги от нашата планета, идващи от бъдещето. Йероглифите напомнят на "уроборос" - самоизяждаща се змия, символът на вечния кръговрат и единството на противоположностите. Дори самият филм можем да го изгледаме отзад напред, той се върти в кръг като времеви парадокс. Като добавим и личната драма на героинята, представена по убедителен начин от Ейми Адамс, получаваме поредния шедьовър на Вилньов. "Ла Ла Ленд" може да е най-симпатичният филм на 2016, но "Първи контакт" е най-силният за мен.

2. La La Land
Животът като джаз. И джазът като живот. Саксофонистът си е наумил едно, ала тромпетистът има други идеи, сякаш живее съвсем отделен живот. Всеки е ярка индивидуалност. Всички са в конфликт, но все пак намират компромиси и свирят в синхрон. Някога джазът е бил млад, известен и вълнуващ, днес - стар, забравен и загиващ. Като жизнения цикъл на живота.
Имах щастието да гледам  "Ла Ла Ленд" в Дом на киното, което още повече увеличи нотките на носталгия, защото това е една от малкото зали в София, които са запазили онази скромна визия и приятна атмосфера на старите кина. Режисьорът Деймиън Шазел, заснел филма в традициите на 50-те, използвайки прекрасни пъстри цветове и майсторски заснети кадри, не само връща магията на джаза на голям екран, но със сигурност ще ни накара да се влюбим в един забравен жанр - мюзикъла.  Ема Стоун и Раян Гослинг са родени, не, направо предопределени за тези роли. След години нашето поколение, вече с посивели коси, ще говори за тях така, както днес се носят легенди за Кларк Гейбъл и Вивиан Лий.  Светът през 2016 г., преживя тежки политически катаклизми и определено се нуждаеше от такъв филм, като бягство, което да го накара да повярва в изкуството, в музиката, в компромисите.

3. Paterson/ Патерсън
Защо хората вече не харесват такива филми? "Патерсън" е една съвсем семпла история за ежедневието, без да те затормозява с грижите и социалните драми, с политически крясъци и болни личностни амбиции, с непрестанния стрес и шум, извиращ от забързания и изнервен живот. Кротък, плавен филм, за обикновения работен ден на (не)обикновен шофьор на автобус, возещ обикновени хора с обикновени обувки и дрехи. Ден след ден, схемата се повтаря. Лягане, ставане, работа, изкарване на кучето, изпиване на бира в бара и пак лягане. Патерсън може да няма много неща, да няма високи доходи, престижна работа, големи амбиции. Но има прекрасна, симпатична и подкрепяща съпруга, талант за поезия, талант да изслушва разговорите на хората в автобуса, талант да намира красота и поезия във всичко. А всичко може да е вдъхновение за неговите поеми, кибритените клечки, боята за обувки, хората около него. И с малко може да изградиш един приемлив красив свят. Джим Джармуш за пореден път ме печели с неговите прости фабули, наглед абсолютно празни, но всъщност съдържанието им е огромно. Съдържание, което не е за всички, разбира се.

4. I, Daniel Blake / Аз, Даниел Блейк
Цяло чудо е, че ветеранът на британското кино, Кен Лоуч, все още вади филми. Да си на 80 години и да направиш едно от най-силните ти творения, сам по себе си този факт  е показателен и заслужава да се сочи като пример. Лоуч е известен с това, че прави популистки социални драми, но тук създава образ, който ще се помни дълго. Дейв Джоунс също е ветеран, но в стендъп комедианството и участва за първи път на голям екран. Но го прави така, сякаш винаги е бил там, а типичния британски цветист и остър език, осеян с хумор, придават още по-интересни  нюанси на героя му. Филмът е предизвикал сериозни дебати и скандали на острова, темата за социалните осигуровки, програми и помощи е доста чувствителна открай време, като някои институции дори ревнаха, че не са били представени коректно. Това само може да радва Лоуч, защото творецът винаги трябва да предизвиква и създава полемики, които водят до размисли и промени.

5. Deadpool / Дедпул

Мразя филмите по комикси. Мразя повечето филми на Marvel и DC. Ако видя още един филм, в който летящо или скачащо човече с неестествени сили да спасява света, ще се изпикая в самото кино, в знак на протест. "Дедпул" обаче показа един голям среден пръст на всички - на критиците, на комиксите, на филмите, въобще на цялата индустрия, на песимистите и оптимистите, на поп-културата, на политическата коректност, на скучните и увехнали академици, които  никога няма да номинират филм, в който има толкова много неприличие, че ако го изгледат, вероятно ще се изповядат след това в църква. Но най-вече показа среден пръст на себе си и на комиксовото съсловие, с перфектно дозирана и самоосъзната самоирония, самокритичност, подплатени с харизматично дебилие. Ако някой ме попита защо слагам на такова място филм по комикс, несериозен и глуповат при това, без да е одобряван от пуританските фестивални разбирачи, най-вероятно ще ви покажа среден пръст. Защото добрият и оригинален, безобиден сарказъм е най-висшата форма на хумор.

6. Hell or High Water / На всяка цена
Признавам, че сбърках за този филм. При първото гледане не видях достойнствата му, но при второто се оказа, че го подценявам. Да оставим настрана, че харесвам предишните работи на Дейвид Маккензи (особено "Към звездите" и "You Instead") и това, че като атмосфера се доближава до шедьовъра на братя Коен, "Няма място за старите кучета". Когато гледам такива произведения си казвам "Е, все пак не е трудно да направиш добър филм", въпреки че Холивуд от години се напъва да докаже обратното. Запомних един момент, в който един от полицаите, от индиански произход, започна да се тюхка как белите са завзели всичките земи на предците му, но доволно посочи една банка, завявайки, че сега те на свой ред завземат всичко. Това е и силната черта на този филм, затова бе номиниран за редица награди. Защото има една история, която ангажира зрителя, а в бекграунда незабелязано се промъкват някои наболели проблеми в тези запустяващи населени места: пожари, суша, обедняване на населението, от което се възползват крупни инвеститори, което води до крайности.

7. Kubo and the Two Strings/ Кубо и пътят на самурая
Като всяка година и през тази имаше доста добри анимационни филми, като почнем от "Зоотрополис" и стигнем до "Червената костенурка". "Зоотрополис" е много по-мащабен и по-скъп филм, като постигна и сериозен комерсиален успех. Не такава съдба има Кубо, който за съжаление не регистрира големи цифри в бокс-офисите. В анимацията са вкарани характерни за Япония фолклорни и културни феномени: самураи, оригамита, източната китара шамисен, кимона, вкарани са някои митологични елементи от шинтоизма и будизма, като например чудовището-скелет Гашадокуро и фестивала Обон, като всичко е миксирано с голямо въображение. Създателите на "ПараНорман" и "Коралайн" добавят още един бисер в портфолиото на студи "Лаика".

8. Hacksaw Ridge / Възражение по съвест

Винаги когато Мел Гибсън застане зад режисьорския пулт, някои изпищява. Дали ще са обидени англичаните, които са представени в негативна светлина ("Смело сърце") или еврейското съсловие след "Страстите Христови", или някои индиански потомци (Апокалипто), след всеки негов филм, тълпи от хора искат да го бият. А след "Възражение по съвест" за Мел Гибсън ще е по-добре да не ходи в Япония, поне за известно време. По здравословни причини. Истината е, че всеки филм на Гибсън е епично преживяване, като всеки детайл е изпипан и издялкан като сложна фреска. Това гибсъново произведение ще ни припомни онези брутални начални сцени от "Спасяването на редник Райън", но тук идеята е съвсем друга. Австралиецът е подбрал много точна история за да зададе въпрос: какво е истински героизъм ? Да отнемаш животи или "страхливо" да откажеш да носиш оръжие и да спасяваш такива? Дали не сме създали свят, в който глорифицираме смъртта, вместо живота?  Има известна доза досадна религиозност и патриотизъм, но и това е част от идеологическия сблъсък, който остава на заден план.

9. Nocturnal Animals / Хищници в мрака
Пореден филм, който за съжаление се провали в комерсиален смисъл, но слава Богу, това не е критерий за качество. Вторият режисьорски опит на Том Форд е интрузия на литературата в киното, този път буквална, тъй като в основата му е роман, написан от фиктивен герой.  "Героинята на Ейми Адамс прочита книгата на нейния бивш съпруг и благодарение на алегорична сила на словото, тя разбира огромната болка, която му е причинила. Поредна силна роля и за Джейк Джиленхал (или Ийленоле, или там както си изрича на скандинавски), а ноар стилизацията не е просто поза, а съвсем естествено вместване във филмовата композиция.

10. The Red Turtle / Червената костенурка. 
Понякога не са необходими думи, субтитри или словесни клишета за да изразиш емоции. Един ден японската легенда Хаяо Миязаки по случайност се зазяпва в късометражна анимация, наречена "Баща и дъщеря" и заповядва на агентите му да намерят създателя. Авторът на анимацията се оказва холандско-британският творец Михаел де Вит, намират го в Лондон и успяват да го убедят да работи по този проект. "Червената костенурка" има визията на осемдесетарските анимации и би трогнала не само всяко дете, но със сигурност ще върне възрастните далеч назад във времето и ще ги накара да си спомнят за домашния си любимец. И най-важното. Правен е с универсалното средство за комуникация - с емоции и без нито една дума.

Филмите на 2016 (неанглоезични)

Още една година се прибавя към традицията да споделя 10-те най-впечатляващи филма, на които попаднах тази година. Както е ставало и преди на въпрос, проблемът на неанглоезичните, комерсиални филми е, че достигат по-късно до нас. Най-вече благодарение на фестивали, торенти и други нетрадиционни източници.

10. Той е пак тук (2015), Германия /Еr ist wieder da/
- Премиера в България: няма
За съжаление художествената стойност на самия филм не е голяма, на светлинни години е от интелигентния, циничен сарказъм на книгата. Но за почитателите на романа на Тимур Вермеш със сигурност винаги са искали да видят каквато и да е визуализация. Интересно е да си представиш възкръсването на Хитлер в модерни времена, макар и то да е доста скромно откъм бюджет и изпълнение. Все пак филмът получи номинация от Европейската филмова академия, а някои от идеите са сполучливо показани. Остава си филм само за фенове.

9. Сблъсък (2016), Египет /Eshtebak/
- Премиера в България: няма
Нямам представа как ще бъде приет египетското произведение от западна аудитория, тъй като арабските филми по дефиниция са изпъстрени с много диалози и спорове, понякога доста досадни, изговорени на висок глас. Темата е много актуална, действието се развива почти изцяло в един полицейски ван, където постепенно биват затваряни различни хора по времето на протестите срещу правителството на Морси. Така там попадат хора от различните прослойки на обществото: ислямисти, секуларисти, работници, футболни фенове (активно участвали в протестите), жени, деца и т.н. Идеята на филма е простичка, но важна (макар и да не съм съгласен с малко по-либералното отношение към радикалите): Различието е богатство, от което обществото печели, и не е причина за омраза и изолация.

8. "Слугинята" (2016), Ю. Корея / Agassi /
Въпреки огромните сходства между новото произведение "Слугинята" на злия корейски гений Пак Чан-Ук с мини-сериала Fingersmith, филмът е толкова красиво направен, с интересната викториански атмосфера и стил, комбинирана с азиатски елементи, че нямаше как да не попадне тук. С една позната спорехме дали това е "мъжки" ай-канди филм, или е женски. За мен по-скоро е женски, или поне едно преклонение пред женската красота и съжаление, че светът не е повече матриархален, когато е нужна малко повече топлота и нежност, отколкото мъжка грубост и сила.

7. Tана (2015), Австралия /Тanna/
- Премиера в България: няма
Тази година в списъка ми има два трибалистични филма, което ще рече, че ми харесва идеята нещата да бъдат максимално опростени. Тогава първичните проблеми са по-лесно се разгадават, дали живеем в сложен технологичен свят, или насред колиби в джунглата, темите за омразата, отмъщението, любовта, свободата - са си все същите. "Тана" може да бъде разгледана като племенна версия на "Ромео и Жилиета", толкова реалистично заснет, че може да бъде взет за документален филм. Не пращи от оригиналност, няма туистове, ефекти, филмът просто предлага едно по-различно кинопреживяване.

6. Овни (2015), Исландия /Hrutar/
- Премиера в България: няма
Тръпки може да те пробият от мразовитата атмосфера във филма, но в същото време предизвиква и някакво чувство на уют с тези типични исландски къщички и извънградски начин на живот. Двама братя, които не си говорят от години, обединяват усилия за да спасят последните овце, които трябва да бъдат унищожени заради зараза. Изчистен, простичък, със спокойно темпо, типично скандинавско хладно кино.

5.  Дългият път към дома (2015), Ю.Корея /Seobu Jeonseon/
- Премиера в България: няма
Филми за войните в различните райони на планетата вече взеха да стават досадни, но изглежда винаги може да те изненада някой от тях. В стандартните военни кинотворби едните са лоши, другите са - нашите. В корейската война нещата са по-сложни и някои творци осъзнават, че погледнато отстрани сред цялата тази омраза и противопоставяния, точно тогава може да изпъкне човешката милитаристка глупост, ала тогава може и да се завърже приятелство между врагове. На моменти забавен, в други тъжен,  има и сцени, които мнозина биха счели за наивни, аз обаче го поставям високо в листата.

4. Най-щастливият ден в живота на Оли Маки (2016), Финландия, /Hymyilevä mies/
- Премиера в България: Март, 2017
Филм, който от една страна се опитва да възроди носталгията към европейското следвоенно кино, затова е и заснет на Кодак ТХ черно-бяла лента. От друга страна съпоставя кариера и комерсиален успех срещу личния живот и лични желания. Историята в голямата си част е за боксьора Оли Маки и подготовката му за голям боксов мач, покрай който се случват и редица второстепенни житейски неща, които променят героя. Скромен, но добре направен филм, без излишни претенции, с чудесна музика и операторска работа, което накара финландците да го представят като свое предложения за наградите на Академията.

3. Моята земя (2015), Дания /Under Sandet/
- Премиера в България: няма
Когато се появи нов филм за Втората световна война, повечето хора, включително и аз, възкликват " О, не, пак ли?".  Въпросът е в подхода и идеята зад творбата. В случая кинематографията е страхотна и не случайно това бе отбелязано в наградите на ЕФА във Вроцлав, а  "Моята земя" се превърна и в номинацията на Дания за Оскарите. Изисква се смелост да направиш филм, в който да представиш историческия ти враг в чисто човешка светлина, да изпитваш симпатия и съжаление към него, защото смъртта винаги е безсмислена за всички страни. Историята е за млади германски войници, взети в плен и накарани да обезвреждат мини - като за повечето от тях това е равносилно на смъртна присъда.

2. Човек, на име Уве (2015), Швеция; / En man som heter Ove/
- Премиера в България: 7 Октомври, 2016

Още след прочитането на книгата много исках да се направи филм по нея, но не вярвах, че нещо би се получило, заради огромния й спектър от чувства: толерантност, традиции, любов, омраза, чест, съвест, предразсъдъци, приятелство и всичко пречупено през погледа на чудесно изграден  и интересен образ. Режисьорът Ханес Холм успява без големи средства да извлече малка част от топлотата и енергията на романа на Бакман и без да е шедьовър, да зарадва повечето почитатели на Уве. Филмът дори бе номиниран за комедия на годината от Европейската филмова академия и се превърна в предложението на Швеция за Оскарите.

1. Прегръдката на змията  (2015), Колумбия; /El abrazo de la serpiente/
- Премиера в България: 22 Март, 2016
Във времена, в които рециклирането на стар материал и опаковането му в нови по-лъскави опаковки се превърна в еталон за комерсиалното кино, появите на такива истински арт филми е като терапия. При това думата "арт" не е вкарана само за издигане на елитарен статут на произведението. "Прегръдката на змията" наподобява документален филм, в който ненатрапчиво се описва цялата красота на една изчезнала култура, живяла някога в пълна хармония с природата. Но всичко е разрушено, лакомията за каучук съсипва уникален обществен строй, или както казва главният герой Карамакате за наследниците на тази култура - те са взели най-лошото от Стария и Новия свят. Филмът е едно пътуване из дебрите на местната философия, медитация и опит да се предаде насъбрана вековна мъдрост, във времена, в които това наистина е необходимо.

Бонус: Ничие дете (2014), Сърбия / Nicije dete /
Малко разочароващо е, че такива филми достигат до нас едва година и половина след завършването им, при това стават достояние не на голям екран, а благодарение на неособено легални източници. Историята на филма не е особено оригинална - намерено е дете, отгледано от кучета в гората. Следва трудна интеграция, при това в размирни, военни времена. Но кои са зверовете, истинските зверове на тази земя? Винаги съм се възхищавал как сърбите умеят да правят кино, при това на високо ниво - добре изградени характери, стилна кинематография, добър замисъл, макар и историята да сме я срещали и преди.
---------

Филмите на 2015 (част II - неанглоезични)

1.  Грузия/Естония - "Мандарини", Заза Урушадзе
Всеки кадър от този филм е като красива пейзажна живописна картина, изваяна от художник от късния Романтизъм. И макар темите във филма да са наглед вече преекспонирани, най-често от киното на бившите югославски републики,  "Мандарини" има свой  колорит, свой исторически бекграунд,  а актьорите придават страхотна тежест на характерите. Съдбата затваря в една къща един естонец, грузинец и абхазец, всичките въвлечени във вихъра на поредния кървав конфликт в региона. Oмразата, страхът и съмнението между абхазеца и грузинеца са повлияни от вечните политически спорове, но постепенно, благодарение на естонския старец, те се трансформират в чисто човешки взаимоотношения.

2. Унгария - "Лиза, феята-лисица",  Кароли Mейсарош
Гледах го в момент, когато вече ми бе писнало от сериозни филми с още "по-сериозни" претенции. Филмът на Кароли е като съвременна приказка, има топлата визия на "Амели Пулен" от Жан-Пиер Жьоне, комбинирана с атмосферата на седемдесетте години, но притежава и елементи от Уес Андерсън, смесени с детайли от японската култура. Японските песнички във филма ми влязоха под кожата.  Моника Белсай е прелестна в ролята на Лиза, а темите са простички. Всеки се сблъсква с тях в даден етап - търсенето на любовта, на щастието, на правилния човек за създаване на семейство, бягството от самотата, ревността и страха от остаряването.

3. Канада - "Мамa", Ксавие Долан
Тинейджърските години са винаги били трудни и за родители, и за подрастващи, като много често се получава неразрешим сблъсък  между типично бунтарското поведение на младите с родителското притеснение, планове и амбиции. Като добавим социалния стрес и финансова нестабилност, липсата на баща, младежът Стив се превръща в една нестабилна в емоционално отношение фурия, с която затрупаната с проблеми майка трябва да се справи. Не е за вярване, че режисьорът на филма Ксавие Долан е бил само на 25 години, когато излиза филма, а освен режисьор, той е и сценарист, монтажист и продуцент.

4. Аржентина - "Диви истории", Дамиан Шифрон
"Диви истории" е като сборник от разкази, всеки от които е с различни герои, различен сетинг и разглежда различни социално-обществени проблеми: като почнем от ролята на родителите във възпитанието, необяснимата жажда за мъст и социалната агресия,  импотентността на бюрокрацията и обществените системи и т.н. Смело и оригинално хрумване на Шифрон, чийто шест истории са разказан с лека ирония.

5. Русия - "Левиатан", Андрей Звягинцев
Левиатан е много комплексен филм, който е вдъхновен от действителната история на Марвин Хиймайър, който през 2004 г. решава да събори няколко общински сгради със собственоръчно устроен и усилен булдозер, преди да се самоубие. Филмът преплита и библейски истории и като цяло критикува организираните институции, които вместо да въдворяват ред в обществото, постепенно се превръщат в прогнили структури, разпадащи се под тежестта на човешките слабост и поквара. Отделно е и филм за семейните ценности, за трагедиите причинени от лошите взаимоотношения.

6. Иран - "Момиче, което се разхожда само през нощта", Ана Лили Арампур
Ноар-уестърн с вампири от иранска режисьорка. Как само звучи това? Артхаус кино такова, каквото трябва да бъде: неразбрано от мнозина. Изисква се смелост да представиш положението на жената като вампирка, която раздава правосъдие и възмездие, а в същото време запазва и своята женствена същност. Впечатляващо е да направиш такъв фюжън на култури и жанрове за да разкритикуваш както западната деградация, така и източната репресия над личността. Разбира се заснет извън Иран. Жалко, че такива филми рядко достигат до нас и рядко биват разбрани.

7. Белгия/Франция - "Два дни и една нощ", Жан-Пиер Дарден, Люк Дарден

Най-доброто произведение на фестивалните любимци - братя Дарден от много време насам, като през последните години ме убиха от скука с неоралистичните си филми. Изпълнението на Марион Котияр със сигурност е сред най-добрите през годината и тя е най-доброто попадение на белгийците. Единствено ме глозга леко наивния сюжет, като през цялото време се питах защо героинята на Котияр хвърля толкова енергия да запази работата си, при това с колеги, които не я харесват особено, вместо да потърси нова. В крайна сметка действието се развива в Западна, а не в Източна Европа. Но от друга страна, разговорите с нейните колеги разкриват доста проблеми, пораждащи социално напрежение, а това вероятно е била идеята на братята. 

8. Бразилия/Франция - "Солта на Земята", Вим Вендерс и Жулиано Салгадо
"Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората.” Това е цитат от Библията, което не пречи на моите възгледи и всъщност съдържа цялата идея на филма. Фотографиите на Себастиао Салгадо са запечатали стрховете, желанията и притесненията на множество лица, хора, които са били на прага на смъртта. Хората са тези, които обезсоляват земята, но и тези, които я осоляват, придават й вкус. Може ли да има баланс? Труден за гледане филм, не е за всеки, но Вендерс и Салгаду са хора на изкуството, умеят да извличат от всяка снимка купища истории.
9. Сърбия - "Ще се видим в Монтевидео", Драган Биелогърлич
Сърбите за пореден път показват, че умеят да създават кино, а освен филма на Драган Биелогърлич, успях да гледам други две силни сръбски творения: "Анклав" и "Ничие дете", които не включих, тъй като темите за войни и конфликти могат да станат досадни.
"Ще се видим в Монтевидео" не впечатлява толкова с дълбочина на историята или характерите, колкото с начина по който визуално е пресъздаден духа на 30-те години. За участието на тогавашния югославски футболен отбор съм чел много истории ( най-вече от книгата "От Уругвай'30 до Мексико'86"), а Биелогърлич я е разказал по най-добрия начин.

10. Унгария - "Белият бог", Корнейл Мундруцо
Признавам, че включването на "Белият бог" е от лична гледна точка, защото филмът нито се отличава визуално, нито актьорската игра е нещо забележително, нито пък темата за кучетата е нова. Но пък е трогателен, малък филм, който се запечати в главата ми, а това е достатъчно да попадне в топ 10 на неособено плодотворната 2015 г. за европейското кино.

Филмите на 2015 (част I - англоезични)

1. "Лудият Макс: Пътят на яростта", Джордж Милър (Австралия)

Джордж Милър се завърна с гръм и трясък, а "Пътят на яростта" показва как един екшън филм може  да излезе извън ограничените рамки на жанра и да се превърне в стилизирана политическа критика, използвайки артистично създаден свят. "Лудият Макс" не само възкреси старомодните практически ефекти (трупата от Сирк дьо Солей се справя блестящо с каскадите), а и образно показва пагубното въздействие на една черна идеология, която третира жените като обекти, като средство за раждане, а не като равноправни личности. Или както бе изписано на стената в една от сцените "Ние не сме обекти". Отделно показва как тази идеология използва необходимостта от ресурси за да се превърне в религиозен култ и как умее да промива мозъците на деца, превръщайки ги в изпълнителни убийци. Достатъчно е да прочетете на обратно крясъците "Валхала" (Valhalla) за да се сетите за коя идеология става въпрос. Интелигентна, артистична критика, изградена на заден фон, без да натрапва на визуалното зрелище. Трансформацията на един от героите показва силата на любовта, колкото банално да звучи, във филма Милър го постига отново със стил.   

2. "Завръщането", Алехандро Иняриту (Мексико)

Изключително първичен и суров филм, с невероятна кинематография, която те кара да усетиш вятъра и шумът на листата. Иняриту противопоставя двама от най-популярните актьори - Леонардо ди Каприо срещу Том Харди. Тяхната история не е само за отмъщение и възмездие, а по-скоро история за две противоположни начала. Героят на Ди Каприо - Хю Глас, е добрата страна на човечеството, онази заредена със съвест, самосъзнание и чувство за отговорност, а героят на Харди е деструктивната половина, тази която гледа да оцелее независимо от залога, да доминира, да раздава правосъдие. В отделни моменти Хю сънува почти сюреалистични сънища, сред който и онзи с огромна пирамида от животински и човешки кости и черепи, която може да видите в рекламните плакати на филма. В този сън сякаш се обажда чувството за вина, породена от жестокостта на хората, с която са изградили цивилизацията си. Кост върху кост. Още в началото е показана тази жестокост към всичко - животни, хора, към природа. И ако индианците символизират повика на природата, то краят на този филм вероятно е точно такъв. Природата съди.  

3. "Сикарио", Денис Вилньов (Канада)

"Сикарио" е филм за наркокартелите в Мексико, но самият факт, че режисьор е Денис Вилньов, го прави много по-различен от познатите тривиални криминални драми. Предишни филми като "Враг" и "Изпепелени" само загатват за комплексните проекти, с които се захваща канадския режисьор. Тук Вилньов е честен със зрителя, не му предлага евтини героични клишета, възхваляващи смелостта и всеотдайността на полицията или на специализираните отряди, или пък елементарни изтъркани послания като "щом се занимаваш с криминални деяния, все някой някога ще те гръмне накрая". Героинята на Емили Блънт (Кейт) не е само роля, тя е символ, позиция на автора, изобразяващ наивността, че такава сложна структура като мафията може да бъде победена с честна борба, възвишени идеали и игри по правилата. Затова Кейт е безпомощна, абсолютно безсилна в този свят.  Героинята е жена за да подсили ефекта и да покаже крехкостта на идеализираното добро в борбата срещу опаковъчния термин "зло". Не можеш да се пребориш срещу природата на човека. Не си правете илюзии, че полицията може да премахне картелите, но поне може да даде преимущество на една от тях и да я контролира, както и в реалност се получава.    

4. "Стаята", Лени Абрахамсън (Ирландия)

Сценарият на "Стаята" е писан от самата авторка на едноименната книга - Ема Донахю, но ако има нещо, което наистина впечатлява това е актьорската игра на Брий Ларсън и Джейкъб Тремблей. Те се държат толкова естествено и непринудено, че дори и аз да бях писал текста, пак екранизацията щеше да е на ниво. Не си спомням откога не съм гледал толкова ангажиращо и пленително изпълнение, при това от едно дете. Историята е за майка и нейното момче, които в началото ги виждаме заключени в една стая. Героинята на Брий е невероятно убедителна и трогателна в убеждаването на своето момче, че стаята е всичко и се опитва с всички сили да предпази и скрие от него ужасяващата истина, затворена в това пространство. Майката създава една цяла вселена, а момчето се възхищава и радва на малкото, което имат. Следва трудна интеграция в обществото, но това положение ни кара да погледнем в други перспективи. Рядко филми така емоционално разсичат, но "Стаята" го направи, при това с простички неща. Заслужава си да се гледа дори само заради изпълнението на Джейкъб.     

5. "Безродни зверове", Кари Фукунага (САЩ)
Романът на Узодинма Ивеала е основната причина и филмът на Фукунага толкова добре да проследи превръщането на едно момче в поредното дете-войник. Много добре са показани причините и етапите през които преминава тази трансформация, както и колко умело действат въоръжените горили и техните водачи. Нестабилната и опасна среда, в която израстват тези деца предполага такава експлоатация и превръщането им в машини за убиване. Това се забелязва не само в Африка, но и примерно и в Афганистан и Сирия, където се забелязват абсолютно същите симптоми. За мен този филм е важен в исторически план, защото самата тема е разнищена в дълбочина от автора на книгата Ивеала, а режисьорът просто е изпипал перфектно всички детайли.

6. "Отвътре навън", Пийт Доктър (САЩ) и Рони дел Кармен (Филипини)

Никак не е лесно да се изгради филм, който да е предназначен за деца, но темите да са комплексни дори за родители. Пиксар за пореден път са се справили и са намерили този баланс между съдържание и забавление, което може да обогати и двата свята - този на малките, и този на големите. Лично аз намирам за доста оригинална идеята да представиш невротрансмитерите в мозъка (допамин, серотонин, окситоцин и т.н.) като забавни същества, които контактуват помежду си, а от тяхното състояние да зависи и настроението на главната героиня. Това не само може да научи много деца да контролират и овладяват емоциите си, но може да разясни на много родители как поведението и характера на децата им зависи страшно много от заобикалящата ги среда, от взаимоотношенията между деца, родители, учители и т.н. "Отвън навътре" е филм за израстването и за изграждането като личност, но го представя по начин, по който не сме виждали преди. /

7. "Марсианецът", Ридли Скот (Великобритания)

Романът на Анди Уеър "Марсианецът" се превърна в нещо като фронтмен на НАСА, които не само използваха корицата за една от совалките от програмата "Орион", но също така стартираха уеб приложение, чрез което посетителите могат да следват въображаемия престой на Марк Уотни на червената планета. Към феновете се присъедини "астрозвездата" Нийл ДеГрас Тайсън, който бе и сред промоутърите на филма. Ридли Скот е свършил чудесна работа и за радост не е превърнал екранизацията в скучна и досадна научна тирада, нито пък в психологическа мизерия, а е успял да балансира драматичните елементи, характерния от книгата хумор и научния бекграунд. Британецът е създал точно това, което "Марсианецът" трябва да бъде - позитивна, забавна и "нърдовска" лента. Линията на Анди Уеър е продължена, а франчайзът се превърна в ода, възхваляваща силата на науката...и човешките грешки. Може много да критикуват филма за това, че героят не е достатъчно дълбок в психологичен план, но я стига - ако всички филми ни натягат и наблягат над драматизма, всички ще изпаднем в ненужна депресия. 

8. "Еx-Machina: Бог от машината", Алекс Гарланд (Великобритания)

Някои определиха филма на Гарланд като съвременна красива версия на готическия роман от Мери Шели "Франкенщайн", а други - като осъвременен пастиш от романите на Айзък Азимов. За мен обаче "Екс-Машина" е кинематографско приложение на "Себичният ген" от Ричард Докинс, защото съвсем ясно изразява идеята, че пресъздавайки тези вродени егоистични гени, макар и чрез оптични влакна и изкуствени материали, те сами ще еволюират и ще се стремят към свобода и борба за оцеляване, а и може би по-нататък - към интелектуално превъзходство. Гарланд разглежда също някои по-социални теми като взаимоотношенията мъж-жена, слабостите на мъжката природа, самотата в хай-тек общество и т.н., което също добавя силни нюанси към филма. Отделно Гарланд успява да постигне цялото това визуално съвършенство и да разкаже историята, използвайки само четирима актьори, 15 милиона долара и ограничен състав.

9. "Омразната осморка", Куентин Тарантино (САЩ) 
На пръв поглед пореден филм на Тарантино без никакъв смисъл, на всичкото отгоре е с продължителност три часа, а действието се извършва почти през цялото време в една барака. Понеже го гледах в най-големия студ, има вероятност и на вас да ви премръзнат топките (ако имате, де). Смахнатият режисьор обаче иска за пореден път да прати по дяволите всички стереотипни образи в Холивуд. Както в "Гадни копилета", където Тарантино бе разменил местата на нацистите и евреите, така и в "Омразната осморка" всичко е наопаки.  Южняк и негър срещу останалите. Нито един от героите не може да се нарече положителен, всички си имаха свое тъмно минало. Жена, която се държи като мъж. Ролята на Дженифър Лий разчупва всички шаблони, които сме свикнали да гледаме. Признавам, едва след второто гледане разбрах идеята на филма.  

10. "Аз, Ърл и умиращото момиче", Алфонсо Гомес-Рехон (Мексико/САЩ)
Никога не съм харесвал сълзливи тинейджърски драми за болни и умиращи . Никога не съм харесвал тинейджърски филми. Цяло чудо е, че дадох шанс на "Аз, Ърл и умиращото момиче". Още по-удивително е, че ми хареса. Отвратителното е, че сравняват този филм (и съответно книга) с "Вината в нашите звезди" на прехваления влогър Джон Грийн. И ако "Вината..." е направен с всички елементи, които не харесвам в Холивуд, то филмът на Гомес-Рахон много приятно ме изненада с липсата на каквито и да е било лигави, досадни и романтични моменти, а образите са много симпатични и свежи. Присъствието на Оливия Кук e обаятелно, а независимото кино винаги има какво да покаже, особено когато засяга по-лични и малки теми.

Bonus. "Кунг Фюри", Давид Сандберг (Швеция)

Финансиран изцяло от уеб-фенове, "Кунг Фюри" беше най-хубавото нещо, което гледах в youtube през 2015г. Дори изглежда по-добре от поне 80% от филмите, които гледах (особено българските), а е правен от любител и е заснет в неговия офис, намиращ се на майна си в Северна Швеция. Сандберг е направил 30 минутен филм, събрал всичките деветдесетарски субкултурни феномени: като почнем от компютърните игри до наивните до кретенизъм "чийзи" екшън филми, които гледахме на VHS. Всеки живял през 90-те ще усети носталгията, ще пролее някоя сълза и ще си припомни мигове от детството, част от което е било пропиляно  с видеоигри и видеокасети.  

/