Филмите на 2016 (неанглоезични)

Още една година се прибавя към традицията да споделя 10-те най-впечатляващи филма, на които попаднах тази година. Както е ставало и преди на въпрос, проблемът на неанглоезичните, комерсиални филми е, че достигат по-късно до нас. Най-вече благодарение на фестивали, торенти и други нетрадиционни източници.

10. Той е пак тук (2015), Германия /Еr ist wieder da/
- Премиера в България: няма
За съжаление художествената стойност на самия филм не е голяма, на светлинни години е от интелигентния, циничен сарказъм на книгата. Но за почитателите на романа на Тимур Вермеш със сигурност винаги са искали да видят каквато и да е визуализация. Интересно е да си представиш възкръсването на Хитлер в модерни времена, макар и то да е доста скромно откъм бюджет и изпълнение. Все пак филмът получи номинация от Европейската филмова академия, а някои от идеите са сполучливо показани. Остава си филм само за фенове.

9. Сблъсък (2016), Египет /Eshtebak/
- Премиера в България: няма
Нямам представа как ще бъде приет египетското произведение от западна аудитория, тъй като арабските филми по дефиниция са изпъстрени с много диалози и спорове, понякога доста досадни, изговорени на висок глас. Темата е много актуална, действието се развива почти изцяло в един полицейски ван, където постепенно биват затваряни различни хора по времето на протестите срещу правителството на Морси. Така там попадат хора от различните прослойки на обществото: ислямисти, секуларисти, работници, футболни фенове (активно участвали в протестите), жени, деца и т.н. Идеята на филма е простичка, но важна (макар и да не съм съгласен с малко по-либералното отношение към радикалите): Различието е богатство, от което обществото печели, и не е причина за омраза и изолация.

8. "Слугинята" (2016), Ю. Корея / Agassi /
Въпреки огромните сходства между новото произведение "Слугинята" на злия корейски гений Пак Чан-Ук с мини-сериала Fingersmith, филмът е толкова красиво направен, с интересната викториански атмосфера и стил, комбинирана с азиатски елементи, че нямаше как да не попадне тук. С една позната спорехме дали това е "мъжки" ай-канди филм, или е женски. За мен по-скоро е женски, или поне едно преклонение пред женската красота и съжаление, че светът не е повече матриархален, когато е нужна малко повече топлота и нежност, отколкото мъжка грубост и сила.

7. Tана (2015), Австралия /Тanna/
- Премиера в България: няма
Тази година в списъка ми има два трибалистични филма, което ще рече, че ми харесва идеята нещата да бъдат максимално опростени. Тогава първичните проблеми са по-лесно се разгадават, дали живеем в сложен технологичен свят, или насред колиби в джунглата, темите за омразата, отмъщението, любовта, свободата - са си все същите. "Тана" може да бъде разгледана като племенна версия на "Ромео и Жилиета", толкова реалистично заснет, че може да бъде взет за документален филм. Не пращи от оригиналност, няма туистове, ефекти, филмът просто предлага едно по-различно кинопреживяване.

6. Овни (2015), Исландия /Hrutar/
- Премиера в България: няма
Тръпки може да те пробият от мразовитата атмосфера във филма, но в същото време предизвиква и някакво чувство на уют с тези типични исландски къщички и извънградски начин на живот. Двама братя, които не си говорят от години, обединяват усилия за да спасят последните овце, които трябва да бъдат унищожени заради зараза. Изчистен, простичък, със спокойно темпо, типично скандинавско хладно кино.

5.  Дългият път към дома (2015), Ю.Корея /Seobu Jeonseon/
- Премиера в България: няма
Филми за войните в различните райони на планетата вече взеха да стават досадни, но изглежда винаги може да те изненада някой от тях. В стандартните военни кинотворби едните са лоши, другите са - нашите. В корейската война нещата са по-сложни и някои творци осъзнават, че погледнато отстрани сред цялата тази омраза и противопоставяния, точно тогава може да изпъкне човешката милитаристка глупост, ала тогава може и да се завърже приятелство между врагове. На моменти забавен, в други тъжен,  има и сцени, които мнозина биха счели за наивни, аз обаче го поставям високо в листата.

4. Най-щастливият ден в живота на Оли Маки (2016), Финландия, /Hymyilevä mies/
- Премиера в България: Март, 2017
Филм, който от една страна се опитва да възроди носталгията към европейското следвоенно кино, затова е и заснет на Кодак ТХ черно-бяла лента. От друга страна съпоставя кариера и комерсиален успех срещу личния живот и лични желания. Историята в голямата си част е за боксьора Оли Маки и подготовката му за голям боксов мач, покрай който се случват и редица второстепенни житейски неща, които променят героя. Скромен, но добре направен филм, без излишни претенции, с чудесна музика и операторска работа, което накара финландците да го представят като свое предложения за наградите на Академията.

3. Моята земя (2015), Дания /Under Sandet/
- Премиера в България: няма
Когато се появи нов филм за Втората световна война, повечето хора, включително и аз, възкликват " О, не, пак ли?".  Въпросът е в подхода и идеята зад творбата. В случая кинематографията е страхотна и не случайно това бе отбелязано в наградите на ЕФА във Вроцлав, а  "Моята земя" се превърна и в номинацията на Дания за Оскарите. Изисква се смелост да направиш филм, в който да представиш историческия ти враг в чисто човешка светлина, да изпитваш симпатия и съжаление към него, защото смъртта винаги е безсмислена за всички страни. Историята е за млади германски войници, взети в плен и накарани да обезвреждат мини - като за повечето от тях това е равносилно на смъртна присъда.

2. Човек, на име Уве (2015), Швеция; / En man som heter Ove/
- Премиера в България: 7 Октомври, 2016

Още след прочитането на книгата много исках да се направи филм по нея, но не вярвах, че нещо би се получило, заради огромния й спектър от чувства: толерантност, традиции, любов, омраза, чест, съвест, предразсъдъци, приятелство и всичко пречупено през погледа на чудесно изграден  и интересен образ. Режисьорът Ханес Холм успява без големи средства да извлече малка част от топлотата и енергията на романа на Бакман и без да е шедьовър, да зарадва повечето почитатели на Уве. Филмът дори бе номиниран за комедия на годината от Европейската филмова академия и се превърна в предложението на Швеция за Оскарите.

1. Прегръдката на змията  (2015), Колумбия; /El abrazo de la serpiente/
- Премиера в България: 22 Март, 2016
Във времена, в които рециклирането на стар материал и опаковането му в нови по-лъскави опаковки се превърна в еталон за комерсиалното кино, появите на такива истински арт филми е като терапия. При това думата "арт" не е вкарана само за издигане на елитарен статут на произведението. "Прегръдката на змията" наподобява документален филм, в който ненатрапчиво се описва цялата красота на една изчезнала култура, живяла някога в пълна хармония с природата. Но всичко е разрушено, лакомията за каучук съсипва уникален обществен строй, или както казва главният герой Карамакате за наследниците на тази култура - те са взели най-лошото от Стария и Новия свят. Филмът е едно пътуване из дебрите на местната философия, медитация и опит да се предаде насъбрана вековна мъдрост, във времена, в които това наистина е необходимо.

Бонус: Ничие дете (2014), Сърбия / Nicije dete /
Малко разочароващо е, че такива филми достигат до нас едва година и половина след завършването им, при това стават достояние не на голям екран, а благодарение на неособено легални източници. Историята на филма не е особено оригинална - намерено е дете, отгледано от кучета в гората. Следва трудна интеграция, при това в размирни, военни времена. Но кои са зверовете, истинските зверове на тази земя? Винаги съм се възхищавал как сърбите умеят да правят кино, при това на високо ниво - добре изградени характери, стилна кинематография, добър замисъл, макар и историята да сме я срещали и преди.
---------

Филмите на 2015 (част II - неанглоезични)

1.  Грузия/Естония - "Мандарини", Заза Урушадзе
Всеки кадър от този филм е като красива пейзажна живописна картина, изваяна от художник от късния Романтизъм. И макар темите във филма да са наглед вече преекспонирани, най-често от киното на бившите югославски републики,  "Мандарини" има свой  колорит, свой исторически бекграунд,  а актьорите придават страхотна тежест на характерите. Съдбата затваря в една къща един естонец, грузинец и абхазец, всичките въвлечени във вихъра на поредния кървав конфликт в региона. Oмразата, страхът и съмнението между абхазеца и грузинеца са повлияни от вечните политически спорове, но постепенно, благодарение на естонския старец, те се трансформират в чисто човешки взаимоотношения.

2. Унгария - "Лиза, феята-лисица",  Кароли Mейсарош
Гледах го в момент, когато вече ми бе писнало от сериозни филми с още "по-сериозни" претенции. Филмът на Кароли е като съвременна приказка, има топлата визия на "Амели Пулен" от Жан-Пиер Жьоне, комбинирана с атмосферата на седемдесетте години, но притежава и елементи от Уес Андерсън, смесени с детайли от японската култура. Японските песнички във филма ми влязоха под кожата.  Моника Белсай е прелестна в ролята на Лиза, а темите са простички. Всеки се сблъсква с тях в даден етап - търсенето на любовта, на щастието, на правилния човек за създаване на семейство, бягството от самотата, ревността и страха от остаряването.

3. Канада - "Мамa", Ксавие Долан
Тинейджърските години са винаги били трудни и за родители, и за подрастващи, като много често се получава неразрешим сблъсък  между типично бунтарското поведение на младите с родителското притеснение, планове и амбиции. Като добавим социалния стрес и финансова нестабилност, липсата на баща, младежът Стив се превръща в една нестабилна в емоционално отношение фурия, с която затрупаната с проблеми майка трябва да се справи. Не е за вярване, че режисьорът на филма Ксавие Долан е бил само на 25 години, когато излиза филма, а освен режисьор, той е и сценарист, монтажист и продуцент.

4. Аржентина - "Диви истории", Дамиан Шифрон
"Диви истории" е като сборник от разкази, всеки от които е с различни герои, различен сетинг и разглежда различни социално-обществени проблеми: като почнем от ролята на родителите във възпитанието, необяснимата жажда за мъст и социалната агресия,  импотентността на бюрокрацията и обществените системи и т.н. Смело и оригинално хрумване на Шифрон, чийто шест истории са разказан с лека ирония.

5. Русия - "Левиатан", Андрей Звягинцев
Левиатан е много комплексен филм, който е вдъхновен от действителната история на Марвин Хиймайър, който през 2004 г. решава да събори няколко общински сгради със собственоръчно устроен и усилен булдозер, преди да се самоубие. Филмът преплита и библейски истории и като цяло критикува организираните институции, които вместо да въдворяват ред в обществото, постепенно се превръщат в прогнили структури, разпадащи се под тежестта на човешките слабост и поквара. Отделно е и филм за семейните ценности, за трагедиите причинени от лошите взаимоотношения.

6. Иран - "Момиче, което се разхожда само през нощта", Ана Лили Арампур
Ноар-уестърн с вампири от иранска режисьорка. Как само звучи това? Артхаус кино такова, каквото трябва да бъде: неразбрано от мнозина. Изисква се смелост да представиш положението на жената като вампирка, която раздава правосъдие и възмездие, а в същото време запазва и своята женствена същност. Впечатляващо е да направиш такъв фюжън на култури и жанрове за да разкритикуваш както западната деградация, така и източната репресия над личността. Разбира се заснет извън Иран. Жалко, че такива филми рядко достигат до нас и рядко биват разбрани.

7. Белгия/Франция - "Два дни и една нощ", Жан-Пиер Дарден, Люк Дарден

Най-доброто произведение на фестивалните любимци - братя Дарден от много време насам, като през последните години ме убиха от скука с неоралистичните си филми. Изпълнението на Марион Котияр със сигурност е сред най-добрите през годината и тя е най-доброто попадение на белгийците. Единствено ме глозга леко наивния сюжет, като през цялото време се питах защо героинята на Котияр хвърля толкова енергия да запази работата си, при това с колеги, които не я харесват особено, вместо да потърси нова. В крайна сметка действието се развива в Западна, а не в Източна Европа. Но от друга страна, разговорите с нейните колеги разкриват доста проблеми, пораждащи социално напрежение, а това вероятно е била идеята на братята. 

8. Бразилия/Франция - "Солта на Земята", Вим Вендерс и Жулиано Салгадо
"Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората.” Това е цитат от Библията, което не пречи на моите възгледи и всъщност съдържа цялата идея на филма. Фотографиите на Себастиао Салгадо са запечатали стрховете, желанията и притесненията на множество лица, хора, които са били на прага на смъртта. Хората са тези, които обезсоляват земята, но и тези, които я осоляват, придават й вкус. Може ли да има баланс? Труден за гледане филм, не е за всеки, но Вендерс и Салгаду са хора на изкуството, умеят да извличат от всяка снимка купища истории.
9. Сърбия - "Ще се видим в Монтевидео", Драган Биелогърлич
Сърбите за пореден път показват, че умеят да създават кино, а освен филма на Драган Биелогърлич, успях да гледам други две силни сръбски творения: "Анклав" и "Ничие дете", които не включих, тъй като темите за войни и конфликти могат да станат досадни.
"Ще се видим в Монтевидео" не впечатлява толкова с дълбочина на историята или характерите, колкото с начина по който визуално е пресъздаден духа на 30-те години. За участието на тогавашния югославски футболен отбор съм чел много истории ( най-вече от книгата "От Уругвай'30 до Мексико'86"), а Биелогърлич я е разказал по най-добрия начин.

10. Унгария - "Белият бог", Корнейл Мундруцо
Признавам, че включването на "Белият бог" е от лична гледна точка, защото филмът нито се отличава визуално, нито актьорската игра е нещо забележително, нито пък темата за кучетата е нова. Но пък е трогателен, малък филм, който се запечати в главата ми, а това е достатъчно да попадне в топ 10 на неособено плодотворната 2015 г. за европейското кино.