петък, 3 февруари 2017 г.

Филмите на 2016 (англоезични)

Все пак не беше лоша година:




1. Arrival / Първи контакт
Радвам се, че има режисьори като Дени Вилньов. При него нещата се получават без фалш, няма ги онези натруфени кенефни философски импресии, които правят повечето днешни холивудски творци да изглеждат като превзети, претенциозни бездарници. Да вземем извънземния кораб, който може да се види на постерите на филма. Формата му е на човешка зеница, несъмнено и ясно казвайки ни "Отворете си очите, осъзнайте се". Опитвам се да синтезирам и сглобя някакъв кратък текст за този филм, но това е невъзможно.  Основната тема е комуникацията - явлението, което докара хомо сапиенс от пещерите до висшите технологии след 2 милиона години еволюция. Точно комуникацията днес е запушена, комуникацията между различните култури, религии, общества и общности, дори комуникацията ни с природата и фауната. Не е случайна писмеността на извънземните същества, ако приемем, че са извънземни, а не еволюирали главоноги от нашата планета, идващи от бъдещето. Йероглифите напомнят на "уроборос" - самоизяждаща се змия, символът на вечния кръговрат и единството на противоположностите. Дори самият филм можем да го изгледаме отзад напред, той се върти в кръг като времеви парадокс. Като добавим и личната драма на героинята, представена по убедителен начин от Ейми Адамс, получаваме поредния шедьовър на Вилньов. "Ла Ла Ленд" може да е най-симпатичният филм на 2016, но "Първи контакт" е най-силният за мен.

2. La La Land
Животът като джаз. И джазът като живот. Саксофонистът си е наумил едно, ала тромпетистът има други идеи, сякаш живее съвсем отделен живот. Всеки е ярка индивидуалност. Всички са в конфликт, но все пак намират компромиси и свирят в синхрон. Някога джазът е бил млад, известен и вълнуващ, днес - стар, забравен и загиващ. Като жизнения цикъл на живота.
Имах щастието да гледам  "Ла Ла Ленд" в Дом на киното, което още повече увеличи нотките на носталгия, защото това е една от малкото зали в София, които са запазили онази скромна визия и приятна атмосфера на старите кина. Режисьорът Деймиън Шазел, заснел филма в традициите на 50-те, използвайки прекрасни пъстри цветове и майсторски заснети кадри, не само връща магията на джаза на голям екран, но със сигурност ще ни накара да се влюбим в един забравен жанр - мюзикъла.  Ема Стоун и Раян Гослинг са родени, не, направо предопределени за тези роли. След години нашето поколение, вече с посивели коси, ще говори за тях така, както днес се носят легенди за Кларк Гейбъл и Вивиан Лий.  Светът през 2016 г., преживя тежки политически катаклизми и определено се нуждаеше от такъв филм, като бягство, което да го накара да повярва в изкуството, в музиката, в компромисите.

3. Paterson/ Патерсън
Защо хората вече не харесват такива филми? "Патерсън" е една съвсем семпла история за ежедневието, без да те затормозява с грижите и социалните драми, с политически крясъци и болни личностни амбиции, с непрестанния стрес и шум, извиращ от забързания и изнервен живот. Кротък, плавен филм, за обикновения работен ден на (не)обикновен шофьор на автобус, возещ обикновени хора с обикновени обувки и дрехи. Ден след ден, схемата се повтаря. Лягане, ставане, работа, изкарване на кучето, изпиване на бира в бара и пак лягане. Патерсън може да няма много неща, да няма високи доходи, престижна работа, големи амбиции. Но има прекрасна, симпатична и подкрепяща съпруга, талант за поезия, талант да изслушва разговорите на хората в автобуса, талант да намира красота и поезия във всичко. А всичко може да е вдъхновение за неговите поеми, кибритените клечки, боята за обувки, хората около него. И с малко може да изградиш един приемлив красив свят. Джим Джармуш за пореден път ме печели с неговите прости фабули, наглед абсолютно празни, но всъщност съдържанието им е огромно. Съдържание, което не е за всички, разбира се.

4. I, Daniel Blake / Аз, Даниел Блейк
Цяло чудо е, че ветеранът на британското кино, Кен Лоуч, все още вади филми. Да си на 80 години и да направиш едно от най-силните ти творения, сам по себе си този факт  е показателен и заслужава да се сочи като пример. Лоуч е известен с това, че прави популистки социални драми, но тук създава образ, който ще се помни дълго. Дейв Джоунс също е ветеран, но в стендъп комедианството и участва за първи път на голям екран. Но го прави така, сякаш винаги е бил там, а типичния британски цветист и остър език, осеян с хумор, придават още по-интересни  нюанси на героя му. Филмът е предизвикал сериозни дебати и скандали на острова, темата за социалните осигуровки, програми и помощи е доста чувствителна открай време, като някои институции дори ревнаха, че не са били представени коректно. Това само може да радва Лоуч, защото творецът винаги трябва да предизвиква и създава полемики, които водят до размисли и промени.

5. Deadpool / Дедпул
Мразя филмите по комикси. Мразя повечето филми на Marvel и DC. Ако видя още един филм, в който летящо или скачащо човече с неестествени сили да спасява света, ще се изпикая в самото кино, в знак на протест. "Дедпул" обаче показа един голям среден пръст на всички - на критиците, на комиксите, на филмите, въобще на цялата индустрия, на песимистите и оптимистите, на поп-културата, на политическата коректност, на скучните и увехнали академици, които  никога няма да номинират филм, в който има толкова много неприличие, че ако го изгледат, вероятно ще се изповядат след това в църква. Но най-вече показа среден пръст на себе си и на комиксовото съсловие, с перфектно дозирана и самоосъзната самоирония, самокритичност, подплатени с харизматично дебилие. Ако някой ме попита защо слагам на такова място филм по комикс, несериозен и глуповат при това, без да е одобряван от пуританските фестивални разбирачи, най-вероятно ще ви покажа среден пръст. Защото добрият и оригинален, безобиден сарказъм е най-висшата форма на хумор.

6. Hell or High Water / На всяка цена
Признавам, че сбърках за този филм. При първото гледане не видях достойнствата му, но при второто се оказа, че го подценявам. Да оставим настрана, че харесвам предишните работи на Дейвид Маккензи (особено "Към звездите" и "You Instead") и това, че като атмосфера се доближава до шедьовъра на братя Коен, "Няма място за старите кучета". Когато гледам такива произведения си казвам "Е, все пак не е трудно да направиш добър филм", въпреки че Холивуд от години се напъва да докаже обратното. Запомних един момент, в който един от полицаите, от индиански произход, започна да се тюхка как белите са завзели всичките земи на предците му, но доволно посочи една банка, завявайки, че сега те на свой ред завземат всичко. Това е и силната черта на този филм, затова бе номиниран за редица награди. Защото има една история, която ангажира зрителя, а в бекграунда незабелязано се промъкват някои наболели проблеми в тези запустяващи населени места: пожари, суша, обедняване на населението, от което се възползват крупни инвеститори, което води до крайности.

7. Kubo and the Two Strings/ Кубо и пътят на самурая
Като всяка година и през тази имаше доста добри анимационни филми, като почнем от "Зоотрополис" и стигнем до "Червената костенурка". "Зоотрополис" е много по-мащабен и по-скъп филм, като постигна и сериозен комерсиален успех. Не такава съдба има Кубо, който за съжаление не регистрира големи цифри в бокс-офисите. В анимацията са вкарани характерни за Япония фолклорни и културни феномени: самураи, оригамита, източната китара шамисен, кимона, вкарани са някои митологични елементи от шинтоизма и будизма, като например чудовището-скелет Гашадокуро и фестивала Обон, като всичко е миксирано с голямо въображение. Създателите на "ПараНорман" и "Коралайн" добавят още един бисер в портфолиото на студи "Лаика".

8. Hacksaw Ridge / Възражение по съвест
Винаги когато Мел Гибсън застане зад режисьорския пулт, някои изпищява. Дали ще са обидени англичаните, които са представени в негативна светлина ("Смело сърце") или еврейското съсловие след "Страстите Христови", или някои индиански потомци (Апокалипто), след всеки негов филм, тълпи от хора искат да го бият. А след "Възражение по съвест" за Мел Гибсън ще е по-добре да не ходи в Япония, поне за известно време. По здравословни причини. Истината е, че всеки филм на Гибсън е епично преживяване, като всеки детайл е изпипан и издялкан като сложна фреска. Това гибсъново произведение ще ни припомни онези брутални начални сцени от "Спасяването на редник Райън", но тук идеята е съвсем друга. Австралиецът е подбрал много точна история за да зададе въпрос: какво е истински героизъм ? Да отнемаш животи или "страхливо" да откажеш да носиш оръжие и да спасяваш такива? Дали не сме създали свят, в който глорифицираме смъртта, вместо живота?  Има известна доза досадна религиозност и патриотизъм, но и това е част от идеологическия сблъсък, който остава на заден план.

9. Nocturnal Animals / Хищници в мрака
Пореден филм, който за съжаление се провали в комерсиален смисъл, но слава Богу, това не е критерий за качество. Вторият режисьорски опит на Том Форд е интрузия на литературата в киното, този път буквална, тъй като в основата му е роман, написан от фиктивен герой.  "Героинята на Ейми Адамс прочита книгата на нейния бивш съпруг и благодарение на алегорична сила на словото, тя разбира огромната болка, която му е причинила. Поредна силна роля и за Джейк Джиленхал (или Ийленоле, или там както си изрича на скандинавски), а ноар стилизацията не е просто поза, а съвсем естествено вместване във филмовата композиция.

10. The Red Turtle / Червената костенурка. 
Понякога не са необходими думи, субтитри или словесни клишета за да изразиш емоции. Един ден японската легенда Хаяо Миязаки по случайност се зазяпва в късометражна анимация, наречена "Баща и дъщеря" и заповядва на агентите му да намерят създателя. Авторът на анимацията се оказва холандско-британският творец Михаел де Вит, намират го в Лондон и успяват да го убедят да работи по този проект. "Червената костенурка" има визията на осемдесетарските анимации и би трогнала не само всяко дете, но със сигурност ще върне възрастните далеч назад във времето и ще ги накара да си спомнят за домашния си любимец. И най-важното. Правен е с универсалното средство за комуникация - с емоции и без нито една дума.